Фонтанът на Гигантите

Представлява внушителна конструкция ,която всява респект.

Беше си дълга нощ за мен. Дали бях мигнала и половин час. Щом вече бе светло нямаше начин да спя дълго време. Едва изпих едно кафе за разсънване и излязох навън да проверя как са нещата и времето естествено. Ако беше лошо нямаше да мога да изляза, но то бе хубаво. Не беше нито топло нито студено. Поне за мен. Не беше проблем да си намеря място където да се свъртя. Не харесвах да седя на някое затънтено местенце или пък да се въртя на едни и същи места. Смених днес обстановката като дойдох до фонтана на Гигантите. Харесваше ми как бе направена кунструкцията и за това и често се размотавах тук, колкото и странно да бе за мен. Раздвах се, че времето беше хубаво, защото точн осега аз бях с краката нагоре. Точно сега разчитах на отрицателните черти в характера си. Както не съм се наспала бях много "лоша". Някой може да си изпати ей така без нищо. Ето, защо внимавах да не стане гаф, но почти всяко нещо си ме дразнеше като се има напредвид колко избухлива ставах, когато не ми е добре. Настроенията ми са винаги в двете крайности. Или прекалено мила и дружелюбна, или отстра с приказките и избухлива до мозака на костоте си. Сега беше второто и хората около мен трябваше да внимават. Подпрях се на ръба на фонтана и останах там уж да си успокоя нервите.

Мина ден от срещата ми с Брандън ,още не може х да повярвам в какво се бе превърнал,не можех да повярвам,че ме беше лъгал с години знаейки мнението ми за бизнеса в Неапол.Бях сбъркала когато се върнах тук,но нямах избор не ми го оставиха.Вървях към фонтана на Гигантите,едно от малкото места в този град което ми носеше успокоение и ме разтоварваше.Бях прекарала целия ден във фондацията и в болницата за да помагам на хората и сега главата ми се пръскаше от болка,но не ми се прибираше у дома.Тогава видях на фонтана едно момиче,беше ми позната,но не знаех от къде.Може би я бях виждала в града преди да замина или просто се припознавах,облегнах се на фонтана и потопих ръка във водата като я погледнах и само се усмихнах.

Седях подпряла се на ръба и са оглеждах наоколо. След малконасам се приближи едно момиче. То отиде до ръба също. Бях толкова раздразнена сега, че никак не ми беше до запознанства. Май не ми дестваще никак успокоително фонтана. По принцим ме успокояваше, но сега не бях ядосана от нещо, а раздразнена и не доспала. Трудно щях да завържа някой разговор. Изражението ми беше сякаш сковано и не се усмихвах изобщо. Нищо ме не развеселяваше поне малко. Мразех когато настроението ми ставаше толкова лошо. Харесвах да си говоря, но когато се обърна с главата надолу все едно не бях аз, а някой друг. Ето имаше някой до мен и устата ми не се и отваряше да каже нещо. Не знам и аз какво мръднах с крак и леко залитнах, но се подпрях. Сънят ми липсваше и за това не можех да паза много равновесие. За малко да изругая на глас, че щях да падна. Усетих, че с това мое разконцентриране май привлече вниманието на момичето до мен.

Тя явно не беше в настроение като мен,но по скоро се дължеше да недоспиване и дори на яд.Бяха я ядосали или нещо подобно,но когато вдигна крак за малко не падна,може би дори щеше да изругае,но се сдържа
-Добре ли си?
Все пак се спуснах към нея и я погледнах,колкото и да бях внимателна с хората тук толкова и навика ми да помагам надделяваше над другото.Но тя така ме изгледа ,че ме отказа да се доближа до нея
-Извинявай,досаждам

Погледът ми беше толкова ядосан, макар че не бях ядосана. Бях раздразнена просто. Докато стигнах дотук все виждах влюбени или пък някакви други работи и това ми навяваше спомени. За това бях още в по лошо настроение.
- Добре съм си. - със сърдит тон казах като застанах в предишното си положение.
Плашех хората така, но това бе природата ми. Какво да я правя сега. Затова бях и с прякор Уайлд. Толкова навъсена бях, но реших да се сдържам поне този път и да не кажа нещо, но получа ли повод и веднага щях да се рзвикам.
- Всъщност не. Не досаждаш толкова, колкото аз съм раздразнена и не наспала се.
Изражението ми беше сковано и каменно все още. Нито един мускул не мърдаше по скулите ми или по устните ми за да образува друго освен навъсеност.

Е определено беше много сърдита и не наспала се,каза,че е добре,но тонът и беше плашещ.За това и се дръпнах когато отново проговори
-Явно е нормално тук да сме недоспали и раздразнени
Можех да и помогна малко ,имах витамини които биха я ободрили ,но само ако тя поиска
-Витамините ще ти помогнат поне да се пооправиш и да не ти се спи..искаш ли един?

Нормално ли? То за мен си беше ежедневие да бъда така сутрин и чак вечерта да стана както трябва да бъда. Едва ли щяха да ми помогнат тези витамини. Не вярвах да ми помогнат нещо и за това и не пожелах да взема. Бях си такава твърдоглавка сега.
- Не, благодаря. Едва ли ще ми помогне. - пак с леко навъсен тон казах.
Ето и един разговор каот света не можех да проведа. Щях още малк ода се скарам с момичето само, защото иска да ми помогне с нещо. Мразех тази част от мен и то толкова много. Ударих така силно с ръка по перваза на фонтана, че ме заболя, но не издадох нито звук.
- Знам. Плашеща съм сега, но така е като съм станала наобратно. - изказах се по ясно от предималко.

Тя не вярваше да и помогнат ,но аз да,бях ги изпробвала,бях сигурна в действията им
-Е щом не искаш да ти помогнат.Лично съм ги пробвала и знам,че действат,пациентите ми са доволни,но няма да те насилвам
Твърдоглава,а и неаполитанка със сигурност,нищо чудно и наркодилър или друг вид незаконен бизнес.Никой нормален човек в този град не би бил така недоспал и в лошо настроение,поне докато говори с някого
-Не си,свикнала съм с това,част от работата ми е

Част от работата й. Е, явно помага на хората по някакъв начин, но никак ме ми се питаше. Дори не м исе говореше, но сдържах добрия тон. колкото дасе каже, че не викам, не блъскам или не се бия с някой. Трябваше да изпуша цигара. Вече не издържах. От както съм станала не съм изпушила и една, а това докараваше още повече до това настроение. Бръкнах в джоба си и извадих смачканата кутийка с цигарите. Извадих една, а останалите прибрах. Запалих я и дръпнах от нея. След момент изпуснах дима. Сякаш се успокойх малко и раздразнителността поизчезна.
- Стела Родстън. - предтавих се в края на краищата.
С цигарата в уста подадох ръка, за да се здрависаме поне.

Не попита за каква работа говоря,но сигурно се бе досетила.Не беше от разговорливите и мисля,че беше нормално и аз на нейно място не бих била.Тогава извади цигара,явно и тя като мен пушеше,но в момента не ми бе до цигари,макар ,че биха ме успокоили.Бях ги пропушила когато мама почина за да се успокоявам ,а баща ми беше побеснял.Когато започнах да помагам в болницата бях спряла,но сега ги започвах отново
-Приятно ми е,аз съм Каролина,Каролина Ветинари
Но телефона ми извъня,беше от фондацията
-Извини ме трябва да вървя,дано при следващата ни среща си добре