Безименно...

Слънчевите лъчи се прокрадваха между листата на дърветата и светлината леко огряваше малката цветна поляна. Във въздуха се рееше ароматът на цветя, тук-там прелитаха малки птици, а недалече се чуваше приглушеният тътен на близкия водопад. Денят приканваше за мързелуване под шарената сянка на някое дърво, в прегръдките на любимия човек.
... Аз още не го бях срещнала ...
Цял ден стоях на малката цветна полянка, докато накрая неусетно бяха минали часове и бе започнало да се смрачава. Станах и се огледах наоколо, доколкото здрача ми позволяваше. Все още по-ярките цветя се виждаха, шумът от водопада още се чуваше, разликата беше че цветния аромат се беше примесил с ненатрапчивия приятен мирис на мъжки парфюм. Направих няколко крачки напред, тръгвайки си оттук, когато пред мен се появи сякаш от нищото един мъж. Беше по-висок от мен с около педя, затова леко надигнах глава, за да го погледна. Тогава погледът, а заедно с него и трезвите ми мисли потънаха в очите му. Гледаше ме със заинтригуван поглед, зелените му очи се бяха впили в мен, сякаш изучавайки ме, сякаш искаше да разбере какво мисля.. сякаш искаше само с поглед да ме разгадае. Около пет минути стояхме така и се наблюдавахме безмълвно. Той мълчеше, чакайки аз да кажа, а аз бях онемяла, не бях способна да кажа нищо. Секаш играехме игра кой последен ще сведе поглед. И той я спечели. Отклоних погледа встрани от него и отстъпих две крачки назад. Бях си възвърнала самообладанието и в момента мислех какво иска от мен. Погледнах го, очаквайки да каже нещо.
-Страхуваш се от мен? - попита ме.
Гласът му продвуча толкова мелодично и приятно.
-Не те познавам.. - смотолевих с объкан тон. Не се стрхувах, ако искаше да ми стори нещо досега да го е направил.
-Сигурна ли си, Наталия? - попита ме, обръщайки се към мен поименно.
-Аз трябва да тръгвам - казах и без да спомена каквото и да било друго изчезнах, тръгвайки към дома си, без дори да го попитам откъде знае името ми.
Когато се прибрах заспах бързо, бих казала за секунди. Няклоко дни подред, бих казала седмици дори, се виждахме в гората, на полянката. След поредното ни засичане същата ми бяха смутени от все още непознатия от гората смущаваше съня ми, по един прекрасен начин. Сънувах от дълги нощи насам, бяхме в гората, на хубава слънчева полянка и се здрачаваше, също както миналите пъти.
И на следващият ден отидох в гората, на същата полянка. Прекарах цял следобед там. Когато падна здрача бях готова да си тръгна, мислейки че тайнственият непознат е бил просто сън от нощта, когато се появи. Този път дойде и седна до мен. Обърнах поглед към него.
-Как да те наричам? - попитах го. Продължение от поредният път, когато все не го питах за името му. Гледах го отново в очите, като трудно отместих поглед след това.
-Ейдриън - каза ми той с хипнотизиращия си глас и ми се усмихна.
-Откъде ме познаваш? - зададох следващия си въпрос и със завиден интерес наблюдавах реакцията му, докато очаквах отговора. Усмивка играеше на лицето му, или поне така ми стори в тъмнината.
-Знам доста неща за теб, Наталия. - каза тихо той, а аз замлъкнах, не исках да му задавам още въпроси.
Вече беше нощ, бях напълно сигурна. Очите ми бавно се затваряха, но се насилих да се разсъня. Бяхме в гората, не можех да заспя. Но умората си казваше думата и клепачите ми натежаваха. Накрая вече ми беше невъзожно да държа очите си отворени. Последното което усетих преди да заспя, беше как Ейдриън внимателно ме придърпва към него. Секунди след това бях заспала.
Събудих се в дома си. Това ме озадачи, не бях ли заспала на полянката снощи в прегръдката на Ейдриън?! Надигнах се от леглото и разтърках сънено очи. Застанах седнала в леглото и се огледах. След няколко минути станах и излязох от стаята си. Спуснах се по перилата на стълбите настарни, като някоя тийнейджърка закъсняваща за среща. Стъпих на пъркета и обувките ми глухо тропнаха. Тогава се ококорих, на дивана беше Ейдриън и ме наблюдаваше.
-Вчера заспа на поляната, прецених че е по-добре да си си у вас - каза той, а очудването ми беше огромно в момента. Та как така той знаеше къде живея.
-Преди да попиташ, казах ти че знам доста нещо за теб - сподели и се усмихна.
Целият ден измина в мързелуване по дивана. Гледахме филми и ги подлагахме на строгата си, но справедлива критика. С него ми беше приятно и въпреки че знаеше доста неща за мен това не ме притесняваше. Следобедът мина бързо, сякаш не бяха часове, а броени минути. Същата вечер той разбули и тайната около него. Отново ме попита дали се страхувам, както първият път в гората, но аз бях чувала и за други.. вампири.
Слънчевите лъчи се прокрадваха между листата на дърветата и светлината леко огряваше малката цветна поляна. Във въздуха се рееше ароматът на цветя, тук-там прелитаха малки птици, а недалече се чуваше приглушеният тътен на близкия водопад. Денят приканваше за мързелуване под шарената сянка на някое дърво, в прегръдките на любимия човек.
... Аз вече го бях срещнала ...
С Ейдриън седяхме прегърнати на полянката, същата онази полянка, където се бяхме запознали. Изглеждаше както преди, сякаш всичко беше като едно време. Беше както я помнех, но през годините беше събрала спомените ни. И все пак, сякаш нищо не се беше променило. Век и половина по-късно ние с Ейдриън се обичахме и полянката ни напомняше какви сме били двамата, преди да станем едно цяло.